Disobedient

КОСАТА НЕ ГРЕШИ

Различна структура. Различно поведение. Различна техника.

Красивият цвят не се натрапва. Той принадлежи на човека, който го носи.

Добрата прическа не трябва да живее само до първото измиване.

Ако изглежда страхотно единствено след салонно оформяне, вероятно не е достатъчно добре персонализирана.

Правилната форма се съобразява с естествения падеж и текстура на косата, растежа, пропорциите и начина, по който човек реално се грижи за нея у дома.

Истински добрата прическа работи и без фризьора до теб.

ДЕТЕТО ТИ НЕ Е ТВОЕ КОПИЕ.

Като деца често ни казват:

„Този цвят ти отива.“
„Направи му косата като на баща му.“
„Облечи братчетата еднакво.“
„Тя е малката версия на мама.“

Но понякога зад това изобщо не стои детето.

Стои вкусът на възрастния.

Моята баба обожаваше тъмнолилаво. И някак с времето тъмнолилавото се превърна в „нашия“ цвят.

Само че аз обичах черешово.
Сестра ми — жълто.

Днес ми е още по-интересно, защото виждам колко логично е било: аз съм цветотип True Winter, а тя — Bright Spring.

Две деца от едно семейство.
Две напълно различни природни палитри.
Две различни енергии.
Две различни личности.

И това ме кара да се замисля колко рано започваме несъзнателно да проектираме себе си върху децата си.

Избираме им нашите любими цветове.
Нашата представа за красива коса.
Нашия стил.
Понякога дори начина, по който „трябва“ да изглеждат.

А после се чудим защо едното дете сияе в нещо, което кара другото просто да изчезне.

Детето не е празно платно, върху което родителят да нарисува себе си.

То вече е картина.

Нашата работа е да я видим.

Да забележим неговите цветове.
Неговата коса.
Неговите черти.
Неговия темперамент.
Какво избира само, когато никой не му подсказва какво „трябва“ да харесва.

Не всяко момиченце трябва да бъде малката версия на мама.
Не всяко момче трябва да изглежда като татко.
И две братчета не губят връзката помежду си, ако не са облечени като близнаци.

Може би една от най-красивите форми на уважение към едно дете е да спрем да питаме:

„Как искам да изглежда?“

и да започнем да наблюдаваме:

„Кой е този малък човек пред мен?“

Защото стилът не трябва да създава самоличност.

Добрият стил я разпознава.

Научени сме, че ако си поддържан, непременно трябва да има причина.

Повод. Среща. Празник. Някой, за когото си струва да се постараеш.

А понякога причината си просто ти.

Случвало ли ти се е да се издокараш малко повече и веднага да чуеш:
„Къде си се нагласил така?“
„Какъв е поводът?“
Или някоя уж безобидна шега?

Понякога реакцията изобщо не е за дрехите ти.

Когато човек започне да се грижи повече за себе си, той постепенно променя и начина, по който присъства пред другите. Стойката. Границите. Самочувствието. Това, което допуска.

А хората около него са свикнали със старата му версия.

Версията, която може би е отлагала себе си. Която е позволявала повече. Към която са можели да се държат по начин, който вече няма да бъде приемлив.

И точно тази промяна понякога дразни.

Не защото си станал „много важен“, а защото когато започнеш да се отнасяш към себе си с повече уважение, неусетно учиш и останалите как вече очакваш да се отнасят с теб.

Не е нужно да имаш повод, за да изглеждаш добре.

Понякога просто си решил повече да не отлагаш себе си.